За прошката
Да прощаваме е едно от най-ценните човешки качества. Всички сме чували изразите : Няма безгрешни хора. Човешко е да се греши. Прошката е висша добродетел. Всички сме човешки същества и сме изтъкани както от своите добри черти, но и всеки от нас има своите пороци. Казват, че във всеки от нас се крие по един дявол. Дали обаче ще му позволим да надделее зависи от нас самите.
Там, където има грешка, има и прошка. Чували сме и това схващане. Дали наистина е така обаче? Всеки човек преминава през различните етапи в своя живот . Всеки човек се ражда. Разделяме условно следващите няколко етапа от живота. Първият етап е периода от бебешката възраст до времето, когато детето тръгва на училище – възрастта от 0-6 години. Детето попива изключително бързо всичко, чрез допир, мирис или на вкус :). Възприема с любопитни очички всичко, което го заобикаля. Разбира се, използва и ръчички, за да докосне всичко. В доста случаи всичко до което се докосне се озовава в устата, за да разбере малчугана какъв е вкуса на предмета. Няма да навлизам в дебрите на психологията по отношение на растежа, само ще спомена, че детето формира своите навици и въприятия за околния свят и става все по-самостоятелно. Неслучайно се използва израза – възпитава се/учи се на поведение през първите седем години.
Това е периода, през който се поставя фундамента на бъдещия, мислещ и възпитан човек. На детето обикновено всичко се прощава. Всяко дете прави бели и пакости. Важното е обаче да осмисли и разбере, че не получава прошка по подразбиране само, защото е дете на мама и тати. Необходимо е да разбира смисъла от действията и постъпките си, както и по това как рефлектира това отношение на околните.
Вторият етап е периода на учението. През този житейски период малкото дете пораства, оформя се като самостоятелна личност със собствени възгледи и мнение за заобикалящия го свят. Формира ценностната си система на база семейно възпитание и социо-културната среда, която по подразбиране е училището. Учителите още от периода на българското Възраждане по време на турското робство, са хората, които просвещават младото поколение и го възпитават в духа на любов към Отечество и Родина. Към днешна дата, поради многобройни фактори, учителите са загубили в не-малка степен своя авторитет пред учениците си. Вярвам и съм убеден, че тези от тях, които са възприели учителската професия като призвание в своя живот, са стожерите на българското образование и възпитават децата ни като високо морални личности със здрави нравствени устои.
През етапа на зрелостта, човек често наранява, макар и несъзнателно, близки и роднини. Дали обаче се сещаме и да прощаваме? Човешките взаимоотношения са просто нещо, а хората са тези, които ги правят сложни. Много често, ние всъщност се настройваме и изпитваме неприязън към човека срещу нас, заради това, че в главата си изграждаме модели на поведение. Според този модел на поведение ние очакваме партньорът ни, колегата или колежката, децата ни да се държат и по определен начин, докато са в нашето обкръжение. Само, че това е нашата представа за евентуалното поведение на друга личност, друга индивидуалност и съвършено различен мироглед за живота. Това, разбира се, е пагубно. Тровим отношенията си с човека, с който общуваме и по-важното – отравяме и себе си. Колко по-лесно би било общуването ни с близки, роднини и приятели. Да простим и да ни е простено…